Здравейте, ДжойДейци! Напоследък все по-рядко ангажирам ума си с опити за структуриране на разпиляната и необяснима реалност. Знаете какво се случи и продължава да се случва. Неведнъж чух да се казва, че в продължителността на живота при различни хора не се е срещало подобно развитие на обстоятелствата. Съгласих се с това, та нали всяка епоха крие своите уникални тайни. Те се проявяват изневиделица и се разстилат в процес, който трае немай-колко години.

Преди точно две лета (15.03.2020г.) заръчах на себе си да подхождам стоически независимо от това какво ситуацията ни завещава. Тогава бяха минали само два дни от началото на извънредното положение, а вече картината навън започваше да ме плаши. Няма да ви лъжа, и аз като вас се притеснявах, особено когато симпатичните господа от ефира повтаряха едно и същото - "внимавайте в карАНтинката" и "да не излиза". Две години по-късно, когато ритмиките на обществата родиха нов ред, включващ и военни действия, реших все пак да ви споделя един откъс от текст, който написах през месец май на 2020 година.

Нека започнем оттам - какво въобще значи извънредно положение? За да си обясним това нововъведение в човешките животи, можем да сравним понятието с противоположния му термин. Хубаво ще е тогава да знаем какво представлява редното положение, за да говорим за извън-редното.
Всяка държава има обичайна форма на управление (политика) и законодателство (право) , които можем да кажем, представляват реда ѝ. Обявяването на извънредно положение следователно ще е целевото преформулиране на този ред за справянето със ситуация, която не е предвидена. Извънредното положение представлява ново-създаден ред, различен от реда. Той изхожда от и се отнася до образеца на реда.  Извънредното положение е нов-ред в реда. Новият ред е извънреден с оглед на предходните обичайности, а не в смисъла на тотално безредие, тъй като все още има организираност. В извън-редни ситуации са нужни и извън-редни мерки, които имат за цел да запазят човешкия живот. Извънредните мерки в отговор на ситуацията в България се разглеждат като режим, който моделира демокрацията така, че да съхрани организацията на обществото.

Обхвата и строгостта на взетите мерки в извънредното положение зависят от границите на пред-извънредното или редно положение. Например - колкото повече свобода е имало преди, толкова повече се забелязват границите на сериозността и ограниченията в новонастъпилата ситуация. Ето защо при по-радикални мерки, контрастни на миналото, народът с право би могъл да се усъмни в изпълнителните органи и да им противодейства. Въпреки че словото на авторитета се лансира като заповед или „моментна“ истина, ако то рязко се отграничава от политиката на предишното живеене, оправдано би било хората да си мислят, че това е шествие на тиранин, опитващ се да ограничи свободата им. Право за съмнение събужда също така, че натрапващата се информация, предоставяна от масмедиите като статистика, не е непосредствения допир на субектите до проблема, до причината за извънредното положение. Справедливо ли е в подобна ситуация автономията на индивидите да се поверява на решенията, взимани от авторитет?

Извънредната ситуация е обвързана с понятия като необходимост и спешност. Необходимостта представлява нуждата от ответна реакция при поява на ново положение, нехарактерно за обичайното живеене и касае политиката и правото на държавата. Спешността от своя страна е норматива от време, за което се приемат новите мерки, както и времетраенето им до достигането на (нов) ред. С последното изказване можем да си зададем подходящо въпроса има ли въобще установен ред, към който да се стреми всяка държава или напротив развитието е обвързано с постоянно престрояване чрез извънредности при наличие на криза?

Възможно ли е все пак да открием положителна страна в кризисната ситуация? Още по време на „редното“ положение, в което модерният човек се намираше, се наблюдаваше липса на ред. Смисълът, който придавам на понятието е обвързан с предмодерните схващания за мяра, образ, ред или с други думи казано тези категории, които очовечават човека. Достойнствата на хората сякаш се изолират с настъпилата в Ново време секуларизация. Полезността от интензивното развитие на средства, улесняващи битовото живеене на хората, е очевиден факт на модерността; това обаче което се пропуска е душевното състояние на повечето от тях. По-лесното пребиваване не е автентично живеене или биване. Усещането за кухост или абсурдност на света произхожда от отвръщането на погледа на човека от „небесното“ и приковаването му до „земното“. Загърбването на божествения смисъл води до безразличие, което още повече се засилва в положението, в което светът се намира в момента.

Още преди извънредното положение се наблюдаваше болестно или нередно положение сред хората. Глобализацията отнема най-ценното, което ние притежаваме. Тя отнема онова, което ни от-личава от животните, отнема личността на човека и така го роботизира, както ѝ е угодно. Общението с божественото и другите е това, което ни прави лица. Воденето на диалог с другия в подобна ситуация обаче е проблемно. Как да се случи, когато отношението е винаги през посредничество на предпазни средства или мрежово общуване. Постмодерният човек е обречен на индивидуално съществуване, обречен е на самост поради забързания живот, а когато животът се забавя, когато му се напомня, че няма как да бъде истински, ако не е с другите (истинско битие не се постига в изолираност и усамотеност), той все пак е ограничен от властовите механизми и изпълнителнате органи. Оказва се, че въпреки противо-егоистичните мерки, които се приемат против заразата, те все пак се оказват егоистични, тъй като липсва форма на „ние“ и „нас“. Социалната дистанция е предпоставка за бъдеще, в което властва не-любов. Ето защо колкото и да пазиш другия от заразата, толкова не го опазваш. Съобразявайки се с другия, не се съ-образяваш!

Модерното общество е сепаративно и егоистично. То представлява тяло, което е в процес на постоянна експанзивност, но чиито механизми не работят за-едно. Хората в обществото се движат в различни посоки, което лишава корпуса на обществото от смисъла на организъм (организираност). Извънредното положение обаче напомня на човешкия род, че в общия за всички разум прашасва една идея за единство, която отдавна е забравена. То изсветлява идеята, че личност се става само в отношение с другия, а общество се гради и поддържа. В началото всеки човек е положен в границите на егоизма си. Той е единична форма, лишена от каквато и да е цялост или пълнота. За да се оформи като личност, не е достатъчно просто да осъзнае, че съществува истинно битие отвъд неговите граници. Автентично съществуване е възможно чрез отстраняване на егоизма, а това се постига чрез практика. Необходимостта на срещата с друг човек е предпоставка за унищожаването на себичността, защото руши дотогава солидната истина на егоиста, като я противопоставя на друга такава. Любовта е вътрешното задвижването на това условие и е убиеца на всичко егоистично, както и родителка на личността. Любовта има двоен характер – на унищожител на егоизма и на възвисяващ автентичната индивидуалност.

Не е възможно да си дух и да не изпитваш любов. Ето защо подобна ситуация на ограничение нерядко води до зверства. Човекът има нужда от това не просто да се възпитава в любов, но и да я отдава. Кризата е време за преосмисляне на ценности. Дали трябва да се пазим от и да пазим другия, или напротив сега е времето, в което най-силно трябва да сме „ние“ и да живеем в любов? Защото няма яснота в това докога положението ще продължи. Не е ясно и дали ще можем да зачетем другия и след това. Затова във времена на войни и пандемии - споделяйте обичта!